"Експериментът с намерението"
Лин Макграт
изд. "БАРД" - София 2009 г.
399 стр., цена - 12,00 лв
превод - А.Георгиев, В.Божилов
ПредговорТази книга е резултат на недовършена работа, коятo започнах през 2001 г., когато публикувах труд, наречен „Полето". В търсенето на обяснение за хомеопатията и духовното лекуване аз случайно открих създаването на нова наука.
По време на моите изследвания се натъкнах на група уче ни новатори, прекарали много години в изучаването на кван товата физика и нейното изключително значение. Някои от тях бяха съживили определени уравнения, които се смята ха за излишни в стандартната квантова физика. Тези урав нения, които изразяват „полето на нулевата точка", се отна сят за необикновеното квантово поле, създадено от безкрай ното преминаване напред-назад на енергията между субатом-ните частици. Съществуването на полето предполага, че ця лата материя във вселената е свързана на субатомно равни ще чрез непрекъснатия танц на квантовия обмен на енергия.
Други доказателства показват, че всеки от нас на най-ниско равнище представлява пакет пулсираща енергия, която неп рекъснато си взаимодейства с този огромен енергиен океан.
Обаче най-еретичното от всички доказателства се отнася до ролята на съзнанието. Добре подготвените опити, проведени от тези учени, подсказват, че съзнанието е вещество извън затвора на нашите тела и представлява високоорганизирана енергия със способността да променя физическата материя. Насочването на мисли към някаква цел сякаш е способно да промени машини, клетки и цели многоклетъчни ор ганизми като човешките същества. Тази власт на съзнанието над материята сякаш дори преодолява времето и пространството.
В „Полето" имах за цел да разбера смисъла на всички тези идеи, появили се в резултат на различните опити, и да ги синтезирам в една обобщаваща теория. „Полето" създаде кар тината на една взаимно свързана вселена и даде научно обяс нение на множество от дълбоките човешки тайни, като се почне от алтернативната медицина и духовното лекуване и се стигне до екстрасензорните възприятия и колективното подсъзнание.
„Полето" очевидно докосна оголен нерв, защото получих стотици писма от читатели, които ми пишеха, че книгата е променила живота им. Една писателка искаше да ме напра ви героиня в своя роман. Двамина композитори написаха му зикални произведения, вдъхновени от книгата - едното до ри прозвуча на международна сцена. Участвах във филма „Какво по дяволите? Надолу в заешката дупка" й календа ра, отпечатан от продуцентите на филма „Какво по дяволите знаем?" Цитати от „Полето" дори бяха отпечатани на колед ни картички.
Колкото и да ми бяха приятни тези благодарности, аз зна ех, че моето откривателско пътешествие тепърва започва. На учните доказателства, които бях натрупала за „Полето", подсказваха нещо изключително и дори смущаващо: че насоче ната мисъл до известна степен играе централна роля в съз даването на действителността.
Насочването на мисли - или както учените го наричат „на мерение", или „стремежи" - изглежда, произвежда енергия, достатъчно силна да променя физическата действителност. Простата мисъл сякаш има силата да промени нашия свят.
След като написах „Полето", се замислих върху граници те на тази сила и безбройните въпроси, които тя събужда. Например Как бих могла да пренеса доказаното в лаборато рията в света, в който живея? Мога ли да застана на железо пътната линия и в стила на Супермен да спра със силата на мислите си влака, който тръгва в 9:15 часа от гара Падингтън? Мога ли да полетя с насочената си мисъл, за да поправя покрива? Възможно ли е да изтрия имената на лекарите и лечителите от тефтера с телефоните, защото вече мога да се лекувам с мислене? Бих ли могла да помогна на децата си да се справят с тестовете по математика, като просто мисля за тях? Ако линейното време и триизмерното пространство в действителност не съществуват, бих ли могла да се върна вминалото и да изтрия всички онези моменти от живота ми, които ме карат да съжалявам? И възможно ли е моят слаб принос с мисъл да съкрати дори малко дългия списък със страдания на този свят?
Въздействието на тези доказателства беше объркващо. Трябва ли непрекъснато да внимаваме какво мислим? Въз можно ли е песимистичният мироглед да се превърне в сбъд нато предсказание? Дали отрицателните мисли, този несекващ вътрешен диалог на оценки и критики, оказват въздейс твие и извън нашите глави?
Има ли условия, при които нашите мисли ще окажат по-голямо въздействие? Може ли мисълта да действа в минало време? Трябва ли ние и целта на нашите стремления да бъ дем в нужното настроение? Ако всичко оказва влияние на всичко във всеки един миг, това не си ли противодейства и не се ли обезсилва всяко действително въздействие?
Какво се случва, когато група хора едновременно мисли едно и също нещо? Дали това ще предизвика по-голямо въз действие, отколкото възникналите у отделен човек мисли? Има ли някакъв количествен праг, който група единомишленици трябва да преминат, за да постигнат най-големия въз можен резултат? Зависимо ли е намерението от „дозата" -тоест от принципа колкото по-голяма е групата, толкова е по-голямо въздействието?
На силата на мисълта са посветени огромен брой книги, като се почне с „Мисли и забогатей" от Наполиън Хил, пър вия гуру в областта на самоосъществяването. „Намерение" стана последният лозунг на Новата епоха (нюейджа). Прак тикуващите алтернативна медицина заговориха за лечение на пациенти чрез използването на „намерение". Дори Джейн Фонда пише за отглеждането на деца с „намерение".
Започнах да се чудя какво искат да кажат с „намерение"? И как може човек да постигне резултат в изпращането на намерения? Голямата част от книгите са написани без под готовка: тук малко източна философия, там малко Дейл Карнеги - и почти без научни доказателства, че това нещо работи.
За да намеря отговор на всички тези въпроси, се обърнах отново към науката и започнах да преглеждам научната литература за лечение от разстояние или други форми на пси-хокинеза или на въздействие на съзнанието над материята. Избрах международно известни учени, които провеждаха опити с това как съзнанието може да въздейства на материя та. Науката, описана в „Полето", беше правена основно през 1970-те години, затова проучих по-скорошните открития в областта на квантовата физика за нови следи.
Също така се обърнах към хората, които са овладели на мерението и можеха да извършат изключителното: духовни лечители, будистки монаси, майстори на чигонг и шамани, за да разбера процеса на преобразуване, през който са пре минали, за да могат да използват мислите си и да постигнат значителен резултат. Открих безброй начини, по които на мерението се използва в действителния живот. Например в спорта или по време на терапия като биообратна връзка. Про учих и как първобитното население включва насочените мис ли в ежедневните си ритуали.
След това започнах да изравям доказателства за това, че множество съзнания, насочени към една и съща цел, усил ват въздействието, което може да постигне отделният човек. Доказателствата бяха примамливи и събирани най-вече от хора, свързани с Организацията за трансцедентална медитация . Те подсказваха, че група с еднакви мисли създава някакъв порядък в иначе произволното поле на нулева точка. В тази точка на моето пътуване асфалтът на пътя пред мен свърши. Доколкото можех да преценя, пред мен се простираше голо поле.
Една вечер моят съпруг Брайън, предприемач по природа в повечето случаи, подхвърли едно на пръв поглед логично предложение:
- Защо не проведеш сама няколко групови опита?
Аз не съм физик. Не съм учен. За последен път бяха пра-вила експерименти в химическата лаборатория, когато бях в десети клас.
Онова, което имах, беше ресурс, с който малцина учени разполагат: голяма общност от потенциални участници. Гру пови експерименти по намерение много трудно може да се проведат в обикновена лаборатория. Изследователят трябва да намери хиляди участници. Как ще ги намери? Къде ще ги побере? Как ще накара всички да мислят едно и също не що по едно и също време?
Читателите на една книга представляват идеалната са-моизбрала се група, която може би ще е склонна да вземе участие в проверката на една идея. А аз наистина разпола гам с голямата популация на моите читатели, с които си об щувам чрез е-новини и другата ми съпътстваща дейност в „Полето".
Първо обсъдих идеята за провеждането на мой собствен експеримент с бившия декан на Училището по инженерство при Принстънския университет Робърт Джан и неговата ко лежка психолога Бренда Дън - тя ръководи Принстънската лаборатория за инженерни изследвания на аномалии (ПЛИИА), с които се бях запознала по време на проучвания та за „Полето". Джан и Дън са прекарали тридесет години в грижливо трупане на някои от най-убедителните доказател ства как силата на насоченото намерение въздейства върху машини. Те се придържат строго към протокола за научни те изследвания, не търпят глупости и излишното губене на време. Робърт Джан е сред малцината мои познати, които говорят в съвършени завършени изречения. Бренда Дън е също такъв перфекционист както в експериментите, така и в езика. Ако Джан и Дън се съгласяха да участват, щях да съм сигурна, че в моя експеримент няма да има небрежно съставяни изследователски протоколи.
Освен това двамата имаха на разположение голям кръг учени. Все пак оглавяват Международната лаборатория за изследване на съзнанието, сред чиито членове са някои от най-известните изследователи, които провеждат проучвания на съзнанието. Освен това Дън ръководи и ПЕАРТрий - гру па млади учени, които също работят в областта на изследва нията на съзнанието.
Джан и Дън веднага бяха спечелени за идеята. Срещахме се няколко пъти и обсъждахме различни възможности. Най-накрая те излъчиха Фриц-Алберт Поп, заместник-директор на Международния институт по биофизика (МИБ) в Нойс, Германия, който трябваше да проведе първите експеримен ти по намерение. Познавах Фриц от времето на проучвания та за „Полето". Той е първият, който откри, че всички живи същества излъчват малък поток светлина. Като известен с откритията си германски учен, той щеше да се придържа строго към съответния изследователски протокол.
Други учени, като Гари Шварц от Центъра по биополе в Аризонския университет и психолога Роджър Нелсън от Све товния проект по съзнание, сами предложиха да участват.
Няма скрити спонсори за този проект. Сега и в бъдеще интернет страницата и всички наши опити ще бъдат финанси рани с парите от продажбата на тази книга и от дарения.
Често участващите в експериментални изследвания уче ни не могат да излязат извън кръга на своите открития, за да видят тяхното въздействие. Затова докато събирах вече съществуващите данни за намерението, се опитах да видя по-голямата картина и въздействието, за да синтезирам лични те си открития в една стройна теория. За да опиша с думи идеи, които обикновено се изразяват с математически урав нения, трябваше да използвам метафорични описания кол кото се може по-близо до истината. От време на време подпо магана от участващите учени, аз трябваше да прибягвам до хипотези. Важно е да.не се забравя, че заключенията, до ко ито стигаме в този книга, са плодовете на една гранична нау ка. Тези идеи са в развитие. Няма съмнение, че ще се появят нови доказателства, за да усилят и усъвършенстват напра вените първи заключения.
Проучването на работата на хора, които са на предната ли ния на научните открития, ми подейства много смиряващо. Зад стените на своите скромни лаборатории тези невъзпети мъже и жени се занимават с дейност, която не може да се определи другояче освен като героизъм. Те рискуват да из губят дарения, академични постове и цялата си кариера, ка то работят сами и на тъмно. Повечето от тях се борят за грантове, за да могат да продължат изследванията си.
Всеки научен напредък е донякъде еретичен, защото вся ко ново откритие отрича поне отчасти, ако не изцяло, преоб ладаващите гледни точки на деня. За да си истински изсле довател в областта на науката, за да следваш освободената от предразсъдъци следа на чистите научни изследвания, не трябва да те е страх да предлагаш немислимото и да дока жеш, че научните парадигми на приятели и колеги са погрешни. Скрит зад предпазливия език на експерименталните данни и математическите уравнения лежи един напълно нов свят, който след всеки грижливо проведен опит бавно доби ва форма пред очите ни.
Лин Мактагарт, юни 2006
